Като цяло зрелището изглежда дори весело: сияе светлосиньото небе, шуми рекичката и фигурки като ярки червени, бели и сини петна изпълват пространството, което е подобно на селска улица, на килим от цветя.
Но в същност не е толкова весело. На видно място личи кълбо с кръст — символ на земното кълбо, — само че кръстът е увиснал надолу: знак, че светът е обърнат с краката нагоре, виждаме страна на глупаци.
Брьогел има и картина "Страната на лентяите". На нея са изобразени само няколко фигури, и то в едър план, отблизо, Войник, селянин и учен — дебели, издути, прилични на колбаси, лежат, разположили се по радиусите на кръга, в центъра на който се намира дърво-маса с приготвени ястия. Наблизо наднича от къщичка приличен на жена рицар със скръстени ръце и зяпнала уста. Всичко изобразено съответствува на народната сатирична песен за "Страна Шларафия":
На ята и на далечен път
гъски печени летят, летят.
И — повярвайте ми — от небесата
падат по поръчка — кът-кът-кът —
право на лентяите в устата.1
Брьогел не е мизантроп, който смята човешкия род за сбирщина от тъпи, суетни, алчни и лениви хора. Не, той просто не щади ни тъпотата, ни алчността, ни леността, както не ги щади и народът в хапливия си фолклор, чужд на каквато и да е сантименталност. Брьогел е далече не само от сантименталността, но и от човеконенавистничеството. Животът има тръпчив и горчив вкус, но е живот и Брьогел го обича по свой начин. Заедно с мъдрия бургундец Кола Брюньон той би могъл да каже: "В същност човек е славно животно."
На грубоватото веселие на селяните Брьогел от душа се любува в картините си "Селски танц" (ил. 13) и "Селска сватба". А на своята страна — в цикъла от прекрасни поетични картини "Годишни времена". Тези ширнали се пейзажи, но пейзажи населени, действени, представляват, взети заедно, епична песен за Фландрия: тук тя е цялата, тук са нейният труд и нейните дни, нейните пастири и земеделци, нейните снежни зими, ветровити есенни вечери, щедрото лято, богато на плодове. Най-хубава от цикъла "Годишни времена" е картината на зимния ландшафт с ловците (ил. 15). До най-далечния хоризонт местността потъва в дълбоки меки преспи, прерязани от ледени огледала. Удивително точно е предадено съотношението между заснежената равнина и оловносивото небе и тъмните, почти черни силуети на дърветата и на ловците на преден план. Тази рязка силуетност върху фона на снега е нещо ново в живописта, много смело. Изведнъж ни обгръща познатото свежо дихание на зимата — то сякаш не се е изменило от онези времена. А газещите през преспите ловци с кучета — колко живот има в тия фигури, колко те са достоверни!
Брьогел има остър и саркастичен ум и гневно сърце, отзивчиво към страданията на неговата родина. Ето той рисува "Избиване на младенците във Витлеем" (ил. 14). Какво е това? То съвсем не прилича на библейския Витлеем в Палестина: това е истинско фламандско селце, потънало цялото в сняг, в което са пристигнали на коне въоръжени с копия чужди войници — те нахълтват в къщите, насъскват срещу жителите кучета. Един селянин е коленичил пред конника направо в снега. Това е наказателен отряд, изпратен от инквизицията или от херцог Алба за усми-ряване на фламандските гьози1. Брьгел пренася евангелската легенда в съвременна обстановка — начинът сам по себе си не е нов: така постъпват и италианските живописци. Но подходът на Брьогел е друг. Италианците посредством мита героизират своята съвременност и съответно я приповдигат. Те не толкова дори пренасят библейските легенди в съвременна обстановка, колкото проецират себе си и своя начин на живот в ония митични зремена. Брьогел откровено рисува нидерландското село, селяните и испанските ландскнехти. Защо той нарича картината "Избиване на младенците" — тук отчасти проличава смислов паралелизъм (и днес — иска да каже той — става нещо подобно на онова, което е правил цар Ирод), а отчасти и "езоповски език", маскировка на политически острия сюжет. Известни са и други примери на "езоповски език" у Брьогел. Неговият "Неверен овчар", който бяга от полето, когато вълк удушва овчиците — по всяка вероятност е политическа алегория. Смята се, че художникът намеква за кардинал Гранвел, съветник на владетелката на Нидерландия Маргарита Пармска, който напуснал своя пост в 1567 година и на негово място бил назначен свирепият херцог Алба.
З изкуството на Питер Брьогел традиционните стилови черти на нидерландската живопис придобиват нова интелектуална застреност и ясен прицел. Той, както и предшествениците му, култивира майсторството на детайла, но с други намерения. Достатъчно е да вземем може би свраката, кацнала на напречната греда на бесилката (в картината "Танц край бесилката", ил. 16), ели синджира, който селянинът в "Страната на лентяите" не просто е хвърлил, а е седнал върху него, за да не му го откраднат. Брьогел, както и Босх, е майстор на фантастичната гротеска, но реалната подкладка па фантастиката му е много по-очевидна. Когато например той изобразява "Битката между сандъците и спестовните касички" или "Кухнята на дебелите и кухнята на мършавите", не е трудно за зрителите да разшифро-ват социалния смисъл на тези гравюри-гротески. И най-после композицията. Разпространения у нидерландците тип на пространствено-пейзажна композиция без акцентиране върху главните лица и събития Брьогел прилага така, че в нея се разкрива цялата жизнена философия. В това отношение е особено интересно "Падането на Икар" (ил. 17). Античният мит разказва за младеж, литнал в небето с восъчни криле; той се приближил съвсем до слънцето, восъкът се разтопил и Икар паднал в морето. Красива легенда за безумството на смелите. Картината на Брьогел изобразява мирен пейзаж край брега на морето: орач върви след плуга, овчар пасе стадо, рибар с въдица седи, а в морето плуват морски съдове. Къде е тук Икар и какво общо има тук неговото падане? Необходимо е внимателно да се вгледаме, за да видим в десния ъгъл на картината жалките голи крака, стърчащи над водата. Икар е паднал от небето, но това дори никой не е забелязал. Обикновеният живот си тече, както винаги. За селянина оранта, за овчаря стадото, за рибаря въдицата са много по-важни, отколкото нечии полети и падания. Смисълът на изключителните събития не се разкрива веднага: съвременниците не го забелязват, потънали в своето всекидневие. Така може "да се разчете" тази картина и това е изразено само чрез композицията — с разположението на фигурите в пространството.
Известният драматург и теоретик на изкуството в наши дни Бертолт Брехт живо се интересува от картините на Брьогат: публикувани са записки на Брехт — размисли над "Падането на Икар", "Носенето на кръста" (ил. 11), "Вавилонската кула,4-и други платна на великия нидерландец. Брехт намира в тях опора на своя принцип за ефекта на "отчуждението". Смятайки, че съвременният театър трябва да събуди у зрителя самостоятелни, активни размисли, Брехт се стреми да даде на зрителя да почувствува своеобразието на обикновените явления, тоест да представи обикновените явления в необикновена светлина, да им придаде по този начин забележителност и да предизвика нужда от обяснението им. Брехт го намира у Брьогел. Нима композицията на "Падането на Икар" не ни кара да почувствуваме и осмислим отново по някакъв начин противоречията на живота? Или "Носенето на кръста": и там акцентите са разместени така, че виждаме тази позната ни обикновена евангелска легенда "отчуждена". Драматичният епизод с шествието на Христа към Голгота се губи в многолюдната, живееща с делничните си моментни интереси тълпа. "Смъртното наказание като народен празник", записва Брехт. И така размислите на Брьогел върху странните закони на живота откликват като живо ехо в изкуството на нашите дни.
Творческата дейност на Питер Брьогел е кратка, той умира в 1569 година, на четиридесет и няколко години, без да дочака решаващите събития на нидерландската революция. Малко преди смъртта си създава картината "Слепите" (ил. 18). Слепи вървят след слепия си водач; страшни са празните им очници на бледите, отметнати назад лица, опипващите им ръце и несигурните стъпки по нанадолнището направо в реката, където вече е паднал слепият им водач и пада идващият след него — а останалите вървят покорно, те още нищо не знаят. Но всички ще бъдат също там — и това е неизбежно, то ще стане след миг: онова, което те сами не виждат, се вижда отстрани с жестока яснота. А пейзажът излъчва мир и спокойствие (любимите Брьогелови контрасти), селската църква изглежда твърде приятна, приятна е дори реката, където е осъдено да се удавят слепите. Тъжна алегория! Това е най-силният, завършващият акорд в изкуството на Брьогел, което може да се представи като симфония, пронизана от единна тема. Обичайки многострадалната си родина, художникът не може да прости на своите съотечественици едно: че са пасивни, глухи, слепи, че са потънали з мравешката суета на днешния ден и не са способни да се издигнат до върховете, които дават възможност да се обгърне цялото, единното, общото. Горко на слепите! Не са запазени портрети на Брьогел. Но по всяка вероятност той е изобразил себе си в рисунката "Художник и клиент". Затворено, сурово лице на човек, който живее напрегнат духовен живот, затаен дълбока страдалчески поглед изпод клонести вежди. Именно такъв е бил навярно и авторът на "Слепите".